Една от основните линии в работите на Гьонюл Нюоглу е показване на липсващото тяло – част от нейните инсталации илюстрират парадокса, че осъзнаването на реалността може да бъде по-силно и въздействащо не с изваждане на обектите на показ, а в маркиране на тяхното отсъствие. “Празните” дрехи разказват истории, които визират различни аспекти от човешкото съществуване през безсмислието на салонните протоколи, ограничаващи личността с външно наложени рамки, до бунта и революцията, сковани в усмирителните ризи на наказателните режими в човешкия социум. Дрехата може да бъде едновременно оригинален личен манифест, но и персонален затвор за човешката индивидуалност. Според Мишел Фуко „тялото е потопено в едно политическо поле; властовите отношения осъществяват непосредствен захват над него; те го обграждат, бележат го, възпитават го, измъчват го, принуждават го към труд, налагат му разни церемонии, изискват от него знаци.„ В този смисъл „знаците” на телесното, оставени от Гьонюл Нюоглу създават един различен прочит на свят, в който лишените от тела усмирителни ризи представят еманация на разпада на личността във време, когато индивидуалните морални императиви се разминават с посланията на политическите режими.
Заглавието на инсталацията „Корабът на глупците“ подсказва и една друга гледна точка в анализа на съвременното общество, което е обект на изследователската практика на Гьонюл Нюоглу. До каква степен липсата на свободна себеизява е резултат от автоцензурата – дали модерната социална среда не създава достатъчно предпоставки да съгласуваме на едно твърде битийно ниво нашите мисли и действия. Още през 1972 година Ерих Фром пише в една от статиите си, че „ докато индустриалното общество в целия свят увеличава грамотността и дава по високо образование неговия прогрес е в остър контраст със способността на гражданите да мислят активно и критично. Докато грамотността от една страна се увеличава, телевизията създава нов тип неграмотност, в която потребителят е подхранван с образи, използвайки своите уши и очи, но не и мозъка си.“ Ерих Фром прогнозира, че „пасивното консуматорство” ще доведе буквално до разпад на социалните системи. Днес 47 години по късно безмълвно висящите в пространството усмирителни ризи на Гьонюл Нюоглу ни изправят пред въпроса дали прогнозата на световноизвестния немски социален психолог не се е сбъдва в среда, произвеждаща противоречиви новини и послания, в които думите все повече губят силата си, превръщайки се в лишени от многопластов смисъл клишета.
В много от работите на Гьонюл Нюоглу човешкото присъствие е маркирано като изчезваща сянка или е само подсказано от вещи, изоставени от техните собственици. Те провокират въпроси, свързани със същността на човешката личност и дали тя може да бъде обобщена визуално в изкуството посредством това, което физически притежаваме. Гьонюл Нюоглу задава въпроса какъв е смисълът на нашето присъствие на тази земя, ако сме неспособни да използваме креативната си енергия за да променяме света, а сме фокусирани върху несъществените материални измерения на собственото си битие. Така постепенно ставаме част от екипажа на „корабът на глупците” – кораб, който се носи в океан от неуправляеми стихии, без капитан, без посока и без надежда някога да достигне брега.
Инсталацията „ Корабът на глупците“ е показана за пръв път през 2015 година на остров Лидо по време на 56-то Венецианско биенале, като една от наградите на „OPEN 18“ – международна изложба на скулптури и инсталации. За Галерия +359 Гьонюл Нюоглу и кураторката Ирина Баткова представят site specific вариант на инсталацията, съобразен с пространството на Водната кула в Лозенец, а прозрачните материали, от които са изпълнени обектите и поставянето им в нова среда, разширяват параметрите на тяхното осмисляне.
