Дигитална естетика


Дагмар Шюрер
Михаела Лакова
Тор Йорген ван Ейк

В рамките на изложбата ще бъде показан документалния филм на Питър Кърби - „Бинарни животи.Щайна и Уди Васулка /1996/

Куратор: Ирина Баткова

23.10- 29.11.2019
Plus 359 Gallery

През 1950 година Алън Тюринг  развива концепцията за машина „дете“, което е идея за зачатъчен изкуствен интелект. Той си я представя като проста система, която използва обучението като средство за саморазвитие.  Тюринг смята,  че вместо да създадем програма, която симулира мозъка на възрастен би могло да се създаде програма, която симулира мозъка на дете и след това, при подходящо обучение, да получим мозък на възрастен. Съвременните интелигентни системите влизат във взаимодействия едни с други, обменят данни, обучават се и се усъвършенстват – произходът на тази дигитална комуникация е човешки, но логиката, по която подобни системи еволюират в много случаи е непредвидима.

             Невидимите протоколи, заложени в техническите средства, без които не можем да си представим днешния свят, са обусловени от новото виртуално пространство на хипертекста и електронното писане.    В „ Извън контрол. Новата биология на машините“ Кевин Кели подчертава, че „общия сбор, който наричаме познание или наука, представлява мрежа от идеи,  които сочат една към друга и взаимно се просвещават, като в същото време самата форма на това мрежово пространство ни оформя.“ Той  смята, че „изкуственият интелект ще бъде интелигентен, но не много човекоподобен. Ще бъде един от многото нечовешки начини на мислене, който вероятно ще попълни библиотеката на мисловното пространство с видове мислене, които просто не можем да проумеем, но те ще ни осигурят познавателни резултати отвъд и извън нашия контрол“. Един от начините, избрани от съвременната наука за симулиране на човешките познавателни способности, са изкуствените невронни мрежи, които са математически аналог на биологичната невронна мрежа. Неподвластни на математическо моделиране остават личните спомени, емоционалните възприятия стимулирани от хормоните в човешкото тяло, парадоксалното асоциативно мислене, и това са само част от проблемите при техническото възпроизводство на човешкия мозък. Затова човекът  освен създател е и критичен наблюдател на една изкуствена среда, в която дигиталната архитектура  се е материализирала, създавайки един нов, паралелен на природния свят.

Изложбата „Дигитална естетика“ разглежда визуалните следи, появяващи се вследствие на технологичното развитие, виртуалната реалност, в която се случва дигиталното съхранение на данни  и начина, по който извадените от техническия контекст на съществуване обекти въздействат върху нашите сетива и променят възприятията ни. Взаимодействието между хората и машините изгражда нова образност,  в която е фокусирана работата на много съвременни визуални артисти, а нейното  естество трябва да бъде осмислено и да намери своето място в човешката ценностна система.

Документалният филм на Питър Кърби „Бинарни животи. Щайна и Уди Васулка“ /1996/ е посветен на пионерите в тази област на съвременното изкуство Щайна и Уди Васулка, които създават през 1971 година първата лаборатория за артисти, експериментиращи със съвременни технологии. Васулка започва практически и теоретични изследвания на това, което той нарича „Епистемично пространство“. Изследването обхваща няколко години, в които той анализира формите на интерактивност между участник и машина чрез езика, речта  и музиката. В работата си той използва многоканални проекционни системи, а продукцията му става все по-триизмерна. Основаното от тях независимо пространство „The Кitchen“ дава възможност на редица пърформативни и видео артисти за пръв път да покажат работата си – между тях са имената на Джоан Джонас, Вито Акончи, Бил Виола, Нанси Холт и др.

Работата на Тор Йорген ван Ейк „Безкраен монолог“ /2015/ , разглежда комуникацията между техническите средства представена в един нов аспект. Независимо че  изглежда като продължение на проучванията на Васулка , не само като съдържание, но и с избора на техника  – аналогово  видео – представената в изложбата видео инсталация има характер на естетическо преживяване от нов, технологичен порядък. В „Безкраен монолог“ видео сигналът е в диалог със себе си. Едно от отличителните качества на видеото е възможността да се манипулира видеосигнала в реално време, без никаква външна референция. Чрез насочване на видеокамерата към своя собствен монитор за възпроизвеждане  се получава електронна обратна връзка. Тази  методология има корени в началото на видео изкуството , в работата на автори, които проявява значителен интерес към естетическите възможности, присъщи на самия видео сигнал. С поставянето на контактния микрофон на стъклото на монитора по време на сесиите на запис Тор Йорген ван Ейк позволява на видеосигнала да модулира звука. Записът на звуковите вълни следва изображението, което е флуидно,  променящо цветовете  и очертанията си, така че вътрешната логика на трептенията му сменя гледната точка на зрителя и влиза в конфликт с познатите образи, към които човешката перцепция мигновено се опитва да го отнесе. Безкраен монолог е документация на технологичен процес, който отнася човешкото възприятие в друга паралелна реалност, която има собствена логика и параметри на разбиране.

В „Cold Storage“ Михаела Лакова изследва архитектурните размери на устройствата за съхранение на данни и нашето възприятие, свързано с тях, когато са извадени извън контекста на приложението си. Работата предлага поетичен преглед на материалното качество на паметта, в който се пита  какво е бъдещето на цифровото съхранение – стъклена студена памет, която трае вечно или несъвършена технология, която може да те предаде.  Докато съхранените цифрови данни може да изглеждат ефимерни или нематериални, те всъщност имат физическо присъствие в реалния свят. Лакова изследва новите технологии от позицията на визуален артист. Тяхната  материална поява в нашето ежедневие трябва да бъде осмислена с нови гледни точки – от техническа иновация те отдавна са се превърнали в неизменна част от нашето ежедневие, а фактът, че съхраняват данни от нашата самоличност ги прави обект на специално внимание. В същото време работата на Михаела Лакова рефлектира върху непредвидимите исторически трансформации, които претърпява идеята за паметта, както и метаморфозите на архивирането свързани с технологичното развитие на човечеството.

Стремежът за ефективност и оптимизация е основа на видеото на Дагмар Шюрер “Идеалният дефицит”, а съпътстващия изображенията текст  отразява това постоянно изискване на съвременния начин на живот. Колажния подход на работата на Шюрер е свързана с  тезите на немския социолог Хартмут Роза, обобщени в неговата книга „Ускоряване“. Той говори за това, че „социално структурните процеси на модернизация не могат да намерят съответствие в конструкцията на индивидуалните и колективни субекти към самите себе си“. Така ускоряването на темповете на живот, вследствие на технологичния напредък, формира темпоралните структури на късната модерност, за които е характерна по висока степен на фрагментация. Дагмар Шюрер работи с визуални парчета от различен порядък, които отразяват не само съвременната динамика и фрагментарност на възприятието, но и противопоставянето между изкуствения, индустриално създаден продукт и живото човешко тяло, което изглежда незащитено и уязвимо съпоставено с машинния перфекционизъм. Във видеата си тя миксира със  звук и текст  колаж от присвоени интернет кадри, абстрактни геометрични елементи,  образи на случайни предмети и изделия, които ни съпътстват в ежедневието. Така създадената от Дагмар Шюрер визуална среда анализира начина, по-който се осъществяват човешките отношения в едно постмодерно технологично общество, в което уникалността на а-за става все по невъзможна. Това води до нуждата от преосмисляне не само на заобикалящия ни свят, но и на ролята и мястото на човека в него.

Дагмар Шюрер

Тор Йорген ван Ейк

Михаела Лакова