Две сили, които се създават | Севда Семер

От появата си на българската арт сцена Севда Семер, задълбочено и последователно, изследва своя вътрешен свят и го представя в различни проекти. Лични емоции, субективни възприятия на реалността и търсене на идентичност под формата на дневници, рисунки и инсталации, в които присъства гласът на художничката, очертават едно интимно поле на комуникация с публиката. В „Две сили, които се създават“ Севда Семер отново включва силен видео разказ за важен момент от нейния живот, но проектът си поставя цели, които са много по обхватни от заявяването на скрита интимна същност. Да бъдеш себе си в свят, в който личната репрезентация минава през филтъра на нормативния хетеросексуален модел, в чиято рамка всеки един индивид се изгражда като личност, е процес, който изисква много време и енергия. Формалният характер на този модел няма нищо общо с интелекта, творческата същност и талантите, чрез които се изявява персоналната човешка уникалност. В „История на сексуалността 2.Употреба на удоволствията“ * Мишел Фуко разглежда как в гръцката античност се стига до начинът, по който, през вековете, западния човек е бил подтикван да се разпознава като обект на желание, опитвайки да даде отговор на въпроса как, защо и в какви форми сексуалната дейност е била конституирана като морална дейност. В античните текстове ролята на социалния кодекс, свързан със сексуалността, е подчинена на постигане на естетиката на съществуването, чиято крайна цел е търсенето на истина. В по-близката до нас история една от употребите на идеята за морала от политическите системи и църквата е в основата на налагането на наказателни и лечебни практики по отношение на хомосексуалността. Тези практики започват да се преразглеждат едва след 1990 година, когато Световната здравна организация официално престава да я разглежда като болест или психично разстройство. Това очевидно е твърде кратък период за преодоляване на обществения консерватизъм по отношение на начина, по който функционират социалните роли. Античната идея за хармонизирането на всяка личност в социалния организъм в името на една по висша цел е деградирала в съвремието ни до манипулативно популистко говорене за социални ценности. Как Азът може да репрезентира себе си, без да нагажда същността си в удобни обществени клишета, от страх, че някаква страна от интимните му характеристики може да стане причина да не бъдат оценени неговия професионализъм, образование, творческа енергия? По какъв начин това се отразява на общуването и възможността да споделяме един и същ език? В „Две сили, които се създават“ Севда Семер се фокусира върху културата на лицемерното, лишено от дълбочина, приемане на различието, в което думите служат единствено за изразяване на политическа коректност. В основата на изложбата стои текст, от който могат да се разчетат само части от изречения, оцелели под яростното зачеркване и напластяване на рисунки върху тях. Този подход документира процес в търсене на език, в който историите от предишни проекти са се разпаднали до артистични жестове, които създават отчетливи и силни послания. Севда Семер постепенно разгъва рисунките си по стените на Водната кула, преди зрителят да я види на екран, разказваща своята история. Част от обектите в изложбата са пликове за писма, които би трябвало да са документи от интимна кореспонденция, но адресатът им е преправен толкова пъти, че на практика те са адресирани до всеки. Съдържанието на пликовете остава скрито – по- важен е фактът на тяхното съществуване. Буквите са се освободили от ограниченията на листа и са залели интериора на водната кула. Белите завеси не ограждат места за интимно преживяване, а спират потока на натрупаните думи, препинателни знаци и изречения да не препълни пространството. Контролираният изказ на смисъла освобождава енергията на премълчаното. Защото тишината на неказаното е много по-силна от социално артикулираното „правилно“ говорене, сковано в невъзможността си да достигне до същността на разбирането за другия.