Водната кула е съоръжение, вместилище на вода, която се впуска нагоре, за да достигне върха, в опит да изравни и умиротвори всички течащи води наоколо. Вода, която е на върха, готова да падне надолу, за да се качи нагоре отново и отново да полети надолу… Този нескончаем цикъл отдавна е изчезнал от старата сграда. Кулата се е превърнала в метафора, в паметник на постоянно движение, метафора за всичко, което тече, което променя формата си, което преодолява препятствия, изменя образа си, изпълва се със съдържание или го губи внезапно преминавайки в нещо друго, с форма или безформено.
В своята артистична практика, Калина Димитрова винаги се занимава с промяната. Но не с промяната, като антична метаморфоза, като внезапно превъплъщение, а като едва забележимо, скрито и неумолимо изменение. До сега тя най-често е използвала фотографския образ, запечатвайки отделни моменти, които разказват за моментните образи и състояния, от които е съставен живота ни. В изложбата „Все по-нови води се вливат в тези, които вече са се влели в същите реки” художничката изгражда скулптурна инсталация, която борави с ежедневни и познати образи. Това са все различни вместилища на течности, шишета вода, бутилки за сок, кенчета от бира. Все продукти на съвременната цивилизация, които обаче вместват една и съща изначална субстанция. В тях тя е заела естествената си водоравна форма, като на практика е останала сама, течност във формата на опаковка, но без опаковка. Материална, бяла и анонимна, инсталацията на Димитрова е скулптура на промяната и вечното движение и превъплъщение. Това обаче отново е само моментно състояние на обектите. Предметите се втичат от цистерната на кулата, политат надолу като големи гроздове течност, падат, за да заемат познатите форми и образ, но това трае само миг преди да се разтекат отново. В този формообразуващ момент те имат онзи актуален облик, присъщ на моментния ни цивилизационен стереотип. Те са разбираеми и разпознаваеми от съвременния човек в тяхната ежедневна употребяемост. Разпознаването и назоваването ни носи комфорт, предпазва ни от грешки, но и не ни позволява да видим, че същността е винаги една и съща, свободна и подвластна само на нашето въображение. Тази купчина с форми на амбалажен отпадък се ражда от аморфното състояние на бялата гипсова субстанция. Подобно на течността, която не знае прегради заемайки наличното пространство, така и човешкото въображение борави с безлимитни категории, готово да припознае смисъл и логика в променящия се материален свят.
Биография: