В този пърформанс Невелин Иванов завършва един етап от институционалното си формиране, като демонтира самите символи на академичното си обучение. Само няколко дни след формалното си дипломиране от Националната художествена академия, той кани публиката да участва в унищожаването на стотици рисунки, създадени по време на четиригодишния му курс – произведения, натрупани не като самостоятелни творби, а като инструменти в рамките на образователната система. Тези рисунки, някога скрити зад разкъсан найлон в You Will Not See This Exhibition, сега се появяват отново – само за да бъдат нарязани, парче по парче, от самите зрители.
Това, което се случва, е едно колективно действие на разпадане. Иванов режисира сцена, в която зрителите се превръщат в съучастници в символично и материално заличаване. Така той поставя под въпрос приетите роли на публика и автор, както и пасивността, която често се приписва на гледащия. Докато нарязаните рисунки се спускат от горните етажи на Водната кула, наподобявайки снежопад, пърформансът създава крехко и временно зрелище – едновременно невинно, окончателно и тихо насилствено.
Чрез този поетичен, но обезпокоителен жест, Иванов отваря критическо пространство за размисъл върху същността на стойността в изкуството. Пърформансът се изправя срещу комодифицирането на художественото производство, като изтъква неговия излишък: стотици рисунки, които нямат почти никаква стойност на съвременния арт пазар, но остават централни в структурата на художественото образование. Какво се случва, когато тези произведения вече не се възприемат като подготвителни, а като материал за унищожение? Може ли самото им унищожение да бъде художественият акт?
Актът на нарязване обръща логиката на натрупването, характерна както за арт пазара, така и за академичната система. Вместо да произвежда още, Иванов изтрива. Това отрицание, далеч от пораженческо, се превръща в конструктивен жест – акт на овластяване върху една артистична идентичност, формирана и може би задушавана от институционалните стандарти. В този смисъл пърформансът е както лична катарзис, така и форма на институционална критика, която резонира с темата за провала като съпротива.
Снежоподобният дъжд от хартия допълнително усложнява въпросите за видимостта. В предишната си работа Иванов отказа директен достъп до художествения обект. Тук рисунките най-накрая се разкриват – но само в момента на тяхното разпадане. Присъствието им е мимолетно; тяхната видимост – условна. В този парадокс артистът преутвърждава стойността на ефемерното, невидимото, анти-обекта.
Ще спра да бъда художник, ако започне да вали сняг на закрито не е просто пърформанс. Това е изпитание на граници: между видимост и изчезване, авторство и участие, учене и разучаване. Това е акт на красива саботаж – изкуство, разрушено, за да се превърне в нещо съвсем различно.