Време за разпад

Павлин Радевски
28.07-20.08.2022
Куратор: Бояна Джикова

Отначало откриха, че и двата оцелели слона са изчезнали. Но съвсем скоро прекратиха издирването. Те несъмнено бяха там, съвсем наблизо, всеки можеше да ги повика и види с очите си: просто още две огромни солени гъби със слонски очертания се бяха присъединили към останалите солни образувания, които обсипваха плитчините. Явно дълго се бяха обливали с хоботите си слоновете, а покриваща ги солена коричка бе ставала все по-дебела и по-дебела. Бяха продължили да се къпят и през нощта, ставайки все по-тежки и трудно подвижни. И сега те несъмнено бяха там, но съвсем схванати, задушени, смазани от солената маса. За сметка на това обаче бяха покрити с броня, неподвластна на ударите на времето за векове, дори за хилядолетия напред.[1]

В рамките на изложбата “Време за разпад” Павлин Радевски представя серия от солни копия на прототип, преминаващи през трансформация. Първообразът, подлежащ на отпечатване, е изчезнал, той принадлежи другаде, на друго време, към което обектите ни препращат.

Отправна точка на изложбата е изначалното противоречие на идеята за запазване и тази за загубване. Художникът, своеобразен агент на хаоса, произвежда копия, но вместо да се стреми към обхващането на възможно най-много запис, той предизвиква разруха. В края на този симулативен и преднамерен процес, формата изчезва, а зрителят се озовава в пространство на бялата светлина – информационен тотал.

Реконструкцията на матрицата се оказва невъзможна, или поне в рамките на света на материята, може би защото самата тя не е от тук, или защото вселенският импулс към ентропия[2] надмогва и в крайна сметка побеждава структурите в информационното поле.

Скулптурите са изградени от органични материали, като в основата си съдържат сол – едно от първите средства за консервация, познато на човешката цивилизация.

Павлин Радевски разглежда живота на копието като функция на оригинала f(o), а не като негово безкрайно, безентропийно продължение. Отпечатъкът се превръща в единствена цел, а веществото за запазване йерархически надминава своя модел. Солта, която носи в себе си живота и смъртта, в човешкото тяло служи за предаване на нервните импулси, свиване и отпускане на мускулите, но в прекалено голямо количество става отрова, разяжда тъкани, прави водата мъртва.

Изложбата се движи успоредно по няколко опозиционни оси (телесно/нетелесно, вечно/ефимерно, присъствие/отсъствие), които обаче не са радикално противопоставени, а мислени като процес на преобразуване, вливане и разливане, от едно в друго.

“Време за разпад” следва линията на раждане и умиране. Първоначал- но зародиши в стените на галерията, творбите излизат, обособени като самостоятелни форми, и, подобно на пътя на живото в природата, се разпадат, преди обаче да успеят да се репродуцират. Под купола образът се разтваря – сол по кожата на кулата – връщайки се обратно в нейното тяло,  обратно в информационния океан.

В процеса на разглеждане на изложбата, зрителят събира делтите в информационното поле – разликите в начините, по които копията са се възпроизвели. В края, той добавя липсващата визуална информация в своето въображение, доизграждайки образа, така създавайки едно съвършено, нематериално копие – абсолютната, всъщност, цел.

[1] Турние, М., Tournier, M., & Петрова, Е. (1998). Тримата влъхви Гаспар, Мелхиор и Балтазар. София: Литера Прима.
[2] Ентропията в информационното поле (Ентропия на Шанън) е липсата на структурирана информация, предадена от събитие или предмет, на фона на всички възможни резултати в това информационно поле.


Павлин Радевски (1975) завършва специалност скулптура в Художествената академия в София през 2001 г. в курса на проф. Ангел Станев. Автор е на няколко самостоятелни изложби, както и е сред организаторите на програмната изложба „Без дистанция”, представяща работата на 21 съвременни млади скулптори в галерия „Райко Алексиев” през 2015 г. Съ-основател е на организацията ДЕПО СКУЛПТУРА, с която реализира различни публични прояви в областта, сред които е и изложбата „Скулптурата сега“ през 2018. Павлин Радевски е носител на Първа награда за скулптура на Фондация „Св. св. Кирил и Методий” през 2003 г.

Живее и работи в София, България.